Георги Младенов

   Точно там, в добрата стара зала „Сливница”, преди малко повече от много отдавна се натъкнах за пръв път на автора на тази книга. Седнах върху една от набедените за трибуни дървени пейки, за да гледам някакъв юношески турнир, и вниманието ми бе моментално приковано от един от играчите на „Левски“. Беше просто различен. Не знаех с кого да го сравня. Техниката, координацията, скоростта, стрелбата, начинът, по който се движеше, се намираха в свое собствено измерение, до което останалите играчи нямаха достъп. 

   Но не това беше най-впечатляващо. Енергията му! Постоянен поток от дива, непокорна, стихийна енергия изригваше от него и сякаш изсмукваше целия кислород от старата зала, оставяйки публиката без дъх. Младежът летеше яростно между двата коша като обсебен от хиляди избягали от преизподнята демони. Стреляше, подаваше, пресичаше, блокираше, пробиваше, поднасяше. От време на време крясъкът му разтърсваше запотените прозорчета бойници на „Сливница“. Той бе навсякъде - в защита, в нападение, в изплашените очи на съперниците си, във всяка една точка от крайния резултат. Към края „Левски“ имаше минимална преднина, но изходът от мача не подлежеше на съмнение. Това бе човек, който не можеше да загуби. Натурата му го изключваше като възможност. 

   До мен бе седнал наставник на юношите на „Славия“, който забеляза изумлението ми. „Това момче е бъдещето”, поклати глава треньорът. „Има ли име това бъдеще?”, попитах. „Има. Георги се казва. Георги Младенов. Запомни това име, момче.”

   Наставлението, разбира се, беше излишно. Нямаше как да не го запомня. Както аз, така и целият български баскетбол. Тогава не го знаех, естествено, но... се досещах. Досещах се, че този човек ще промени играта, ще окаже влияние върху нейното развитие и ще остави незаличима следа в историята й. 

   През годините съм го виждал да върши неща на баскетболното игрище, които не подлежат на описание. Виждал съм го да вкарва 50 точки с контузено коляно. Виждал съм го да печели мачове със стрелба от центъра. Виждал съм го да бие чадъри на 210-сантиметрови гиганти. Виждал съм го да надиграва великите Галис, Петрович, Янакис, Кукоч. Виждал съм го на 40-годишна възраст да включва своя неподражаем баскетболен процесор на такива обороти, че да омаломощава с лекота 20-годишни защитници. Виждал съм го да вписва името си в митологията на европейския баскетбол. 

   Колко странно нещо е животът, как бързо прелитат годините - ето че младежът, чието име беше Бъдеще, е написал книга за миналото. Своето и моето. Защото и аз, и моите връстници израснахме с него и неговите подвизи. Ние сме рожби на неговото време и влияние. В тази книга присъстват имената на много от моите най-големи идоли и най-скъпи приятели. Някои от тях ме накараха да бърша сълзи от лицето си, защото успяха да оживеят на тези страници, въпреки че вече не са между живите. 

                                                                                                                                                                                                                            Иво Иванов